Но преди осем години пристигна у нас един унгарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, умрял някога в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем, но за утеха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от яд, че не му дадохме тази ценна реликва, или за да изтъкне своя патриотизъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна:

Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като от­пива от втората ракия, но известно е, че египетският фараон Рамзес II, съблаз­нен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос, и докато българите разгромявали войската му в подно­жието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ханаан, така че вашата история е по-стара от Библията, вика ун­гарецът, и вий, българите, сте спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано.

През 329 година преди Христа и Александър Македонс­ки нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало – вместо войс­ка, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „Какво търсиш тук, Александре?”; пленен от красотата й, той отвърнал: „Намерих повече от това, което търсех”, паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата – и единствената – жена на Александър, и тя била българка!); на другия ден се качили двамата навръх планината Хиндукуш – Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан, но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини – и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял. Просъществувала тази велика ваша държава до 230 го­дина след Христа, когато я покорява персийският цар Арташир I.

Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българ­ска държава. Наричала се тя също Балхара и просъществувала едно­временно със старата Балхара много векове. Споменът за нея е запазен в индийските веди – в „Адхарва-веда”, написана на санскрит през X век преди Христа.

Нещо повече – индийски царе до X век след Христа продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Бурбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали титлата балхара – името на древната държа­ва се превърнало в титла, както името на Цезар.

Оттогава са и общите ви думи в двата езика: уча, чета, будя, баща, татко, лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и много други.

Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала гра­ницата им на изток, нарекли на себе си – Балхаш; просъще­ствувала тази държава до VII век след Христа; други от победените българи тръгват на запад, прекося­ват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска държава, кръщават морето Болгар дингезе (Българско море), така се наричало то до Късното средно­вековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани – както и вие наричате най-голямата си планина в днеш­на България; трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена Балхар и Булкар-Балх; четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град – Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай.

Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оста­вят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния азиатски континент.

Прекрачвайки от старата в новата ера, българите пре­крачват от Азия в Европа – стигат до Азовско и Черно море и там митичният цар Авитохол, както свидетелства „Именникът на българските ханове”, основава през 165 годи­на след Христа деветата българска държава, призната – нещо нечувано – дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор: ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ!

Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото била на друга територия.

Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държа­вата – или народът, който е основал всичките тези български държави? Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, „бичът Божий”, но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел христи­янството през 619 година – през същата година, когато Мохамед започнал да пропо­вядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед. Това за образованието не го казвам случайно, вика унга­рецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар – Симеон Велики, който също живял в Констан­тинопол и учил там в най-стария европейски университет – Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани. Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите, вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия, ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях, защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космичес­ки познания.

За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, поне­же твърдял, че Земята се върти около Слънцето, прабългарите не само знаели това – издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 пла­нети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабъл­гари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това „без малко” с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 дено­нощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точ­ното астрономическо време, измерено днес.

 Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември; този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два – по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон – с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния се­зон – с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон – с есенното равноденствие. На всеки че­тири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец – в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, днес го нари­чаме Еньовден.

Унгарецът надигна третата ракия, отпи една бавна глътка и продължи:

– Ученият хан Кубрат обичал да наблюдава нощното небе и да чете по звездите съдбата на хората и на народите.

В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое име, после заминал на запад подир залязващото слънце, ос­новал там грамадна държава, дето са сега Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, но не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Дулоба – „Стра­ната на Дуло”, другите народи пък я наричали на неговото име: от Самбат – Само, но като умрял Самбат Кий и държавата му загинала; та Кубрат си помислил: „И моята държава ли ще умре след смъртта ми?”, повикал петимата си синове – Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек – и им рекъл:

– Синове мои, свършват земните ми дни.

– Олеле, тате, недей! – проплакал най-малкият, Алцек. -Какво ще правим без тебе?

– Сега ще ви кажа – рекъл Кубрат. – Баяне, я вземи оня наръч пръчки. – Баян отишъл и взел наръча пръчки, който ле­жал до огнището, където мъждукал свещеният неугасващ огън.

– Ха сега се опитай да ги счупиш всичките наведнъж -казал му Кубрат.

Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, затова му викали Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си – не се чупят. Ударил втори път – пак не се чупят. Трети път ударил с все сила – същото.

 – Не мога – рекъл, – тате.

– Нека опитат и другите – казал Кубрат.

Опитали един по един и другите четирима синове на Куб­рат, но никой не могъл да счупи наръча пръчки.

– Дайте ги сега на мен – рекъл Кубрат.

Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките една по една и с лекота ги чупел – една по една.

– Еее, така и баба знае! – извикали в един глас синовете му. – Една по една всеки може.

– Точно така – казал Кубрат. – И вас, ако се разделите след моята смърт, един по един всеки ще ви пречупи. Ако сте заедно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви побе­ди. Разбрахте ли?

– Тъй верно, разбрахме! – отвърнали в един глас петима­та му синове.

– Какво разбрахте?

– Съединението прави силата.

Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се ус­михнал щастливо и издъхнал.

Тези хубави думи „Съединението прави силата” вий сте ги изписали и върху герба си, вика унгарецът, като отпи втора глътка от третата ракия, но тежко ви и горко, ако спазва­те този завет като Кубратовите синове.

Защото още не бил изстинал трупът на стария хан – и синовете му се скарали кой да седне на бащиния трон.

– По старшинство на мен се пада – казал Батбаян.

– Тая няма да я бъде, ти да ни командваш – рекли четири­мата му горди братя.

На другия ден погребали баща си по християнски, както им бил заръчал, погребали го заедно със скиптъра и меча му, защото не могли да поделят и тях.

Народа на Велика България обаче поделили на пет равни части и всеки застанал начело на ордата си.

– Аз оставам тук, на бащината си земя – казал Батбаян.

– Аз поемам на север – казал Котраг.

– Аз на юг – казал Аспарух.

- Тогава аз тръгвам на запад – казал Кубер.

– Аз идвам с тебе, бате – казал Алцек. И поели в четирите посоки на света.

Хазарите това и чакали. Щом ордите на четиримата бра­тя залезли зад хоризонта, нападнали Батбаяна и след две-три години от Старата Велика България останал само спо­менът. Котраг повел ордата си на север – все по Волга, все по Волга, препускали, препускали… и като стигнали там, където река Кама се влива във вели­ката река, Котраг спрял и се огледал – на изток се синеел об­лакът на планината Урал, на север и на запад зеленеели без­крайни гори и поля.

Било лятото на 665 година. Хан Котраг слязъл от черния си кон и забил меча си в рохкавата земя:

– Ето тук ще съградим град и ще го наречем Болгар, тук ще бъде моята България!

Това била десетата България. Наричат я Волжка Бълга­рия, а заради богатството й в ония времена я наричали Сребър­на България.

През X век сребърните българи приели от арабите исля­ма, имали те велики царе и още по-велики поети; дала е тази ваша България велики поети и други велики люде и на Русия, защото, както е известно, вика унгарецът, като отпи пак от ракията, великата руска поетеса Анна Ахматова се отказа­ла от бащиното си име Горенко и се нарекла на българския си прапрадядо хан Ахмат; корените на другата велика поетеса Марина Цветаева също са оттам, и Гогол е оттам, оттам е и великият бас Шаляпин, руски­ят цар Борис Годунов е българин, и Суворов, и Кутузов, дето победи Наполеон, и Ермак, дето завладя Сибир и го хариза на руснаците…

Тази славна и богата държава просъществувала до 1278 година, когато след половинвековни отчаяни битки била зав­ладяна от татарите на Чингиз хан, но българите съхранили своята свяст и, мине – не мине век, вдигали бунтове – и срещу татарите, и срещу руснаците, за­това през 1937 година Сталин ги разпилял из лагерите в Сибир, но и днес, както е известно, те отново надигат глава и искат държавата им да се казва България.

Тук унгарският професор млъкна и се замисли. Ще из­ползвам мълчанието му да добавя още няколко думи за тази България.

За разлика от нашата България, която няма запазени стари летописи (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си „Джагфар Тарихъ” („Исто­рията на Джагфар”) древни български хроники, написа­ни през предишните 4-5 века; от тях става ясно, че върху територията на Волжка България много векове преди това е имало друга прабългарска държава, наречена Идел; в една от хрониките – „Хон китабъ” („Книга за хуните”) на Кул Гали, се твърди, че историята на българите започва 33 000 години преди Христа и че българската цивилиза­ция е съществувала паралелно или по-рано от цивилиза­цията на Шумер, с която сме имали един и същ корен, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, из­бягали от този град, че египетските фараони също са били прабългари, а ацтеките, инките и майте са потомци на прабългарите, преплавали океана или преминали по ледо­вете от Камчатка в Аляска; с турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова много от думите, които смятахме за турски, се оказаха прабългарски)… Моят кураж ми стигна да се върна до 2137 година преди Христа, когато за пръв път българите се споменават в китайските хроники; да се върне по-назад в мрака на вековете оставям на някой свой колега с по-храбро въображение.

Унгарецът отпи бавно от чашата си и продължи:

Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, пре­хвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария; понечили да основат държава и там (просъществувала тя само година-две, така че няма да я броим), аварите обаче по­срещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил победен и побягнал с дружината си на юг и като стигнал, където е днес Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава; именно срещу тази България, която напирала да превзе­ме Солун, се отправил на поход през 688 година византийски­ят император Юстиниан II Носоотрязания и едва не бил пленен и побягнал позорно, както пише във византийските хроники, а войниците му били избити от прабъл­гарите на Кубер.

По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България – вероятно това е бил тайният замисъл на двамата братя… Алцек продължил на запад, стигнал до страната на фран-ките, крал Дагоберт го приел с радост, но през нощта заповя­дал всичките българи да бъдат изклани; Алцек се събудил от виковете на умиращите и с остана­лите живи мъже и жени побягнал на юг през Алпите. Било зима, как са оцелели, не е известно, но през пролетта се появили в горната част на Италийс-кия ботуш и продължили да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си вечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Монпге Булгаро…

Не успял Алцек да основе дванадесетата българска държа­ва, но неговите българи оставили из Апенините не само името си, но и кръвта си:

Данте, вика унгарецът, е от българския род Алдъгьори, и Борджиите са българи, и Верди е българин, а Паганини напра­во си е потомък на българския хан Паган…

Между нас да си остане, сниши гласа си унгарецът, един потомък на вашия Кубрат, наречен Арпад, дошъл по нашите земи и през 889 година (да не ме чуй някой унгарец!) основал Унгария…

А кой основа вашата – дванадесетата българска държа­ва през 681 година? – провикна се унгарецът, като гаврътна ракията си. – България, дето стана най-голямата държава в Ев­ропа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика, че и Пеща, днешната унгарска столица, влизаше в пределите й! Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години?

Ами защото прости хора държави не могат да правят. От славяните вий наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките – анархизма и забравата, затова не помните и соб­ствената си история. Тука унгарският професор стана, качи се на автомобила си и си замина. Сигурно прекаляваше той в приказките си, но някакъв прапраспомен заброди из тъмните пещери на кръвта ми и ме будеше нощем, зарових се в разните стари и нови истории и се оказа, че такива Българии наистина е имало, един автор раз­казва за една, друг – за друга, трети яростно ги отрича, а ние всички нехаем…

И тъй ден след ден, век след век – „Било ли е, не е ли било?” – и всичко потъва в мъглата на вековете и, уви – в мъгла­та на нашата памет. Другите народи провъзгласяват за истина и най-малката вероятност, а ние погребваме и най-големите истини под кръста на съмнението. Кое е по-добро?

 Първата българска държава 681 – 1018

Кралство Унгария съществувала от 1000 до 1918 г

Името „Панония“ идва от Панония, провинция на Римската империя.

Римският контрол се срива с хунските нашествия през 370 – 410 г., а Панония е част от Остготското кралство в края на 5-и до средата на 6 век, по-късно взета от Аварския хаганат (6-и до 9 век). Маджарската инвазия се осъществява през 9 век.

Маджарите са християнизирани в края на 10 век, а през през 1000 г. е създадено християнското Кралство Унгария, управлявано от династията Арпад през следващите три века. 

През 1241 г. унгарците биват категорично победени при битката при Мохи от монголската армия. При това нашествие над 500 000 унгарци са избити и цялото кралство сведено до пепел. 

След изчезването на династията Арпади през 1301 г. макар и вече не под унгарски монарси, и постепенно намалява поради нарастващия натиск от разрастването на Османската империя. Унгария понася основната тежест на османските войни в Европа през 15 век.

г.). Османско-унгарските войни приключват със значителна загуба на територия и разделение на кралството след битката при Мохач през 1526 г.

Унгария става част от Хабсбургската монархия. наричана още Дунавска монархия и Австрийска монархия, е неофициално наименование на територията с владенията на династията Хабсбурги и наследилата я династия Хабсбург-Лотаринги до 1918 г. Обикновено наименованието се използва за владенията им до тяхното обединяване в държавата Австрийска империя (1804).

След поредица от придобивания на земи и отстъпвания на част от тях през вековете основната част от владенията се измества на изток, чийто главен град е Виена.

Слез края на Войната за испанското наследство със сключването на Ращатския мирен договор Австрия на Хабсбургите достига най-голямото си териториално разширение от разделянето на наследството на Карл V през 1556 и се превръща в голяма сила в Западна и Южна Европа в допълнение към доминиращото си влияние в Централна Европа.

През 8-началото на 9 век (Франкско-аварската война) след разгрома на Аварския каганат, към 805 г. Крум присъединява земите южно от Среден Дунав и Трансилвания (Седмиградско) към България. Трансилвания (Седмиградско) към България. Градът Пещ, изграден от панонските българи, става погранична крепост с Франкската империя. 

В края на 10 век Седмиградско след кръвопролитни войни е завзето от унгарците. През 1003 г. Трансилвания става част на Унгарското кралство. Ръководител на областта е „трансилванския войвода“, назначаван от унгарския крал.

Полската държава възниква около 960 г., като неин пръв владетел е княз Мешко I от династията на Пястите (до 992 г.). През 966 г. Полша приема християнството. Впоследствие се превръща в проводник на католицизма в региона, като в края на 14 в. е вече утвърдена държава и започва възходящия си път в историята на Европа. 

Най-сериозният противник на полската държава в Западна Европа са рицарите от Тевтонския орден.Стига се до война между Полско-Литовското княжество и тевтонците през 1410 г., която завършва успешно за Полша, като по този начин укрепва още повече Ягеловата династия. Средновековен Краков, столица на Полша до края на 16 век Поляците се гордеят с парламентарната система 

след като Владислав III Ягело се възкачва на престола Оттогава свободата е една от най-важните ценности и поляците често се наричат Народът на свободните хора. От около 1600 г. Варшава е столица на държавата. В периода 1605-1610 г. поляците на два пъти окупират Москва и открито посягат към руския трон.

Полша води войни с Османската империя, Русия, Швеция, Трансилвания и Бранденбург-Прусия, в които губи около 1/3 от населението си

Втората българска държава 1185 – 1396

Монголската империя 1206 – 1368

Възникнала в Централна Азия, при своето най-голямо разширение тя включва в състава си територии от Корейския полуостров до Източна Европа и от Сибир до Индийския субконтинент и Югоизточна Азия.

Полша се обединява с Литва — 1386г

московско княжество 1263 – 1547

Падане под Османско владичество 1396 г.

Турско робство (също османска власт, наричано османско иго или османско владичество) е периодът от края на 14-ти до края на 19 век, през който не съществува българска държава, а населените с българи земи са под управлението на Османската империя. Ликвидирана е и самостоятелната българска патриаршия, която е подчинена на Цариградската патриаршия.

Българските земи влизали в административната областна Румелия. Названието Румели, изопачено от Рим, както османците наричали обикновено Византийската империя, обозначавало Османските владения на Балканите, освен Босна. В Османската империя населението било разделено на религиозни общности: правоверни и неверници, включени в законово признати религиозни общества (миллети): мюсюлмански миллет и източноправославен (рум миллет, т.е.гръцки миллет), под върховенството на гръцкатаЦариградска патриаршия. Заедно с гръцките духовници в Българските земи се появили и гръцките църковни книги. Славянската литургия се запазила частично в селата. Двете независими славянски църкви — Пекската и Охридската — станали впоследствие жертва на фанариотите.

Руското царство 1547 – 1721

След битката при Мохач през 1526 г. Трансилвания става зависимо княжество под върховната власт на Османската империя, като държавният ръководител носи титлата „трансилвански княз“. През 1600 г. трите княжества – Влашко, Молдова и Трансилвания са обединени от Михай Храбри, но това обединение трае едва една година.

Бранденбу́рг-Пру́сия (на немски: Brandenburg-Preußen) е германско княжество, създадено през 1618 г. посредством обединението на Маркграфство Бранденбург и Херцогство Прусия.

Руско-турската война от 1676 – 1681

Причина за войната е опитът на Османската империя да се намеси в руско-полските отношения и да вземе контрола над Деснобрежна Украйна.

Бахчисарайския мирен договор Русия сключила с Кримското ханство Бахчисарайския мир, който бил със срок от 20 години.

След изгонването на турците през 1690 г. васалното отношение на Трансилвания спрямо Османската империя е прекратено, като областта минава под управлението на австрийската империя.

Прутската война, или Прутски поход, е част от Руско-турските войни, водена през 1711 г.

Адрианополския (Одринския) мир, който потвърждавал условията на Прутското примирие, и като цяло бил неизгоден, но необходим  за Русия.

Руско-турската война (1735 – 1739) е война между Русия и Османската империя, причинена от засилващи се противоречия относно резултатите от войната за полското наследство и безкрайните нападения на кримските татари. Войната също представя продължаващата битка на Русия за свободен достъп до Черно море.

Белградският мирен договор е последния крупен международен и дипломатически успех на османската дипломация с еничарския корпус. Високата порта успява да си възвърне целокупното владение на Балканите за последно преди събитията от известното кърджалийско време, и да закрепи съществуващото положение във времето на европейското просвещение.

Кърджалийството е част от феодалните размирици в Османската империя в края на XVIII и началото на XIX век, поради което периодът е наречен „кърджалийско време“. Терминът не трябва да се бърка с наименованието на град Кърджали, който по това време е малко селище.

Запомнени в устните традиции като страшен бич за мирното население, кърджалийските отряди са организирани под командването на най-опитните в редиците им познавачи на военното дело. В тези грабителски банди влизат хора от различни етноси, националности и вероизповедания, обединени единствено от военното си занимание.[3] Те нападат, разграбват и опожаряват градове и села, а заграбените богатства и плячка отнасят в тайни свърталища в полите на Източна Стара планина и Родопите.

Руско-турската война от 1768 – 1774

Русия получава правото на закрилник на православните в Османската империя и присъединява Южна Украйна, Северен Кавказ и Крим.

Кючук-кайнарджийския договор. Този договор е подписан в края на петата поредна Руско-турска война

Русия придобива правото си на намесване във Високата порта (съдът на султана) от името на тези две княжества. Освен това, Русия придобива определени права върху Представителството от името на гръцките православни поданици на султана.

През 1781 г. между Екатерина II и император Йозеф II бил сключен договор, в който се обсъждало и евентуално разпределяне на земите на Османската империя. По този начин съдбата на Османската империя станала важен въпрос за Европейските сили.

Руско-турската война започва през декември 1806 г.-1812г

Създаденият към руските войски отряд от доброволци, чието организиране започнало още към 1807 г., включвал три конни и три пехотни полка, всеки наброяващ около 600 души, предимно българи и сърби преселници в Бесарабия, Влашко и Молдова. През 1810 г. общото им командване било поето от граф Каменски. Тогава именно бива формирана от по-стари български преселници, както и от придошлите по време на войната български емигранти специална българска доброволческа войска, наречена „Земское болгарское войско“, със свой печат и свое командване. 

След войната на Балканите Русия се стреми към преселването на български бежанци в Новорусия. Въпреки големия брой бежанци, преминали Дунав, руската администрация среща тяхното нежелание да напуснат Влашко и да заминат за далечните Буджак и Херсон. От около 90 хиляди български бежанци по време на войната едва 10% се установяват на руска територия.

През 1867 г. вече е част от дуалистичната монархия Австро-Унгария.

Това продължава до 1920 г., когато Трансилвания, заедно с други земи, е присъединена по силата на Трианонския мирен договор към Румъния.

 Александър Йозеф Фон Батенберг

Заемането на престола не е първият досег на монарха с родината ни. Батенберг взима участие в Руско-турската Освободителна война като доброволец. Офицер е в отряда, предвождан от ген. Гурко, който взима участие в някои от най-решителните и тежки сражения. Може би оттогава е писано неговата съдба да бъде свързана с България. 

Въпреки че полага клетва пред І ВНС, че ще спазва Търновската конституция, той няма нито желанието, нито опита да се възползва от широките правомощия, които тя му дава. След този спорен период обаче следват събития, които разсейват съмненията в неговата безкористност и показват, че князът се ръководи в действията си изцяло от българските интереси.

Неоспоримо доказателство за това твърдение е и една от най- големите заслуги на княза към българския народ – Съединението на Княжество България и Източна Румелия, което е най-голямото териториално разширение по пътя към националното обединение. То се осъществява в изключително сложна дипломатическа обстановка, без да срещне широка подкрепа от Високата порта. Русия категорично отказва да защити този акт, противоречащ на нейните интереси на Балканите. Несъобразяването на княза с желанието на освободителката обтяга до краен предел дипломатическите отношения между двете държави и настройва окончателно руския император срещу него.

Русия, в крайна сметка се оказва решаващ фактор за неговата абдикация. Група русофилски настроени офицери, несъгласни с несъобразяването с Петербург, организират преврат, известен като деветоавгустовски. 

Батенберг получава пенсия от България. Коварна болест, вероятно придобита още през Руско-турската война, отнема младия му живот през 1893 година. Свидетелство за любовта му към България е и последното му желание – тленните му останки да бъдат пренесени и положени с почести в страната, която е управлявал. 

 Свободнея дух в исторята на България е едно човешко право да имаш Държава.

Човешката свобода е да тежиш на мястото си, а за да тежиш трябва да имаш свое място. Но трябва да имаш правото да си част от човечеството на земята.Родно място, роден си на дадено място.

Аз имам правото да съм Землянин, Европеец, Балканец и най вече Българин.

Трябва да осъзнаем че първо за подредбата на сегашните държава в света. Таз земя е пропита с много човешка кръв. Така че на нас освем права, трябва да осъзнаем че носим и тежеста на одговорноста да пазим това право.

За да сме Земляни трябва да пазим Земята.

За да сме Гражданин на европа, трябва да пазим и да сме част от Европейското общество.

За да се наричаме Българин, трябва да познаваме, да търсим ме цялата истина на наща История. С гордоста да носим одговорноста да пазим Дължавата си.

Всеки има право да има свободен дух, но за да  пазиш свойто пространство трябва да има лични, общесвени, държавни, световни граници. Без граници няма как да знаем дали ни ограничават.

Свободен дух -Човек, който не обича ограниченията.

От една страна Хаосът е първичното празно пространство, което след това започва да се изпълва с материя, а от друга е нещо само по себе си живо и пораждащо живота в света; мястото, където са събрани източниците на живот, но не и той самия. В Хаоса всички неща потъват или се разрушават.

Истинската свобода и най великата сила е знанието. Тези кото са го осъзнали в момента са оцелели в вревето. Исторята ни е дала мнго познания, Имало е вековни развити цевилизации които не са се запазили във времето, защото както има хора които виждат свобода, там където могат да я опазят единствено и само общото благо. То има империи които търсат сама разрошителната сила на глобалния игоизам за величие и госпотство.

Историята учи прекалиш ли алчноста да търсиш правото да си империя на света, то ще бъдеш погълнат и онищожен най вече от свободния дух на човечеството.

Дали е легенда или истина исторята учи силата е в обединението.

 Кубра̀т е владетел от рода Дуло, вожд на племето уногондури, обединил прабългарите северно от Кавказ и Черно море и създал племенен съюз, наречен Стара Велика България, известна също като Оногурия.

За съжеление синовете не остават заедно, и единсвено дунавска българия оцелява като държава до днешна България.

Казваме ние произлиза ме от прабългарите. Но аз казвам произлизам от народа който се обединил на таз земя. В мен тече освем прабългарска кръв и на траки, и западно славянск племена. Техния дух и пролята кръв е най тежкото бреме което носим защото те не просто бранят територия, те дават началото на нова държава.

Тяхната одговорност да опазят нейните граници, да се научат да живеят заедно. И трябва да докажат че имат пряво да са самостоятелна държава. 

Държавата е ситема от задължения и одговорности. С времето Владетелите са намери ли начин да го поснигнат. За онова смутно време на вечно воюващи държави, са оспели да спечелят доверието на народа, да изгадът пйрвата ценостна система за един човек, да се чуства това място за неговата държава и че е готов да омре за нея. 

Чуството да си Българин, е първото право да се чустваш свободен и някой. Така вски народ тежи на мястото си, и прави свойта държава силна.

В светът религите и вярата също се оформя и започва да оформя добродетелите в човека. Признанието че от група варвари има религии коти ще те признаят за равита държава, ни приемаме христиансвото.

За онова време религията е определяла равенството между държавите и тяхното общо признание, тя е можела да започне войни както и да ги спре и да даде мир на народа.

Затова нашите владетели са се борели за самостоятелна Вяра църква и религия но въпреки всичко знаем че тя трябва да бъде и част от общата картина. Избора е бил католическо или православно християнски и пътят който се извървява е довело до православното християнство.

За да се запази миналото трябва да имаме българска писменост този път е бил най-труден за извървяване, но ние пак успяхме да го извървим и да имаме български азбука и българска писменост българска история българска литература българска идентичност.

Първото българско кралство ние предостави тази възможност да сме свободни българи в истинска държава достигна ли върха на признание от всички други държави в Европа по онова време.

Преходът на една напълно оформена и функционираща държава, независимо от това че сме били в плен на Византия ние сме се освободили и сме създали Втора българска държава. После сме попаднали в османско владичество и плен и макар, че този плен е продължил пет века ние сме успяли да запазим своята идентичност.

Идентичността е това, което прави индивида цялостен Аз, различен от другите, но същевременно и свързан с тях.

Пет века да си в плен и да запазиш своята вяра надежда и любов към свой минало и държава, показва как този народ е наясно с чувството на дълг към себе си и силата на църквата знанието и силният  борбен дух на народа. 

За това трябва даде почин и към българските митове легенди и песни пазейки нашта народност.

Нашата идентичност освен Българската история носи и българската културна ценностна система трябва да знаем освен Българската история и Народно творчество или фолклор.

Северна Азия

 

Монголия

в Централна Азия според международната дефиниция на Организацията на обединените нации за образование, наука и култура, ЮНЕСКО), граничеща с Русия на север и с Китай на юг.

Русия

В административно отношение обхваща три федерални окръга - Уралски, Сибирски и Далекоизточен федерален окръг.

 Източна Азия

Япония

е островна държава в Източна Азия, разположена в Тихия океан, на изток от Китай, Корея и Русия. 

Корейски остров

Южна Корея и Северна Корея

КИТАЙ

 

Средна Азия

Централна Азия или Средна Азия е регион в Азия, разпростиращ се от Каспийско море на запад до централен Китай на изток, север в южна Русия и на юг в северен Пакистан.

По-големите степенни области на Централна Азия се разглеждат заедно със степите на Източна Европа като хомогенна географска зона, известна като Евразийска степ.

 

Западна Азия

Ислямска република Иран, наричана в миналото и Персия, е унитарна президентска република в Югозападна Азия.

Арабският полуостров е най-големият полуостров на Азия и е разположен в югозападната част на континента.Бреговете му са предимно проволинейни, слабо разчленени. На полуострова са разположени южната част на Ирак и изцяло държавите Йемен, Катар, Кувейт, Обединени арабски емирства, Оман и Саудитска Арабия. 

Турция

държава в Югозападна Азия 97% и Югоизточна Европа 3%.

Граничи на изток с Грузия, Армения, Азербайджан и Иран; на юг – с Ирак и Сирия; на запад – с Егейско море и островите в него, Балканският полуостров в Европа- Гърция и България. Има излаз на Средиземно море на юг, Егейско море на запад, Черно море и Мраморно море на север. Тук са важните проливи Босфор и Дарданели. 

Южна Азия

 Малайският архипелаг (Индонезийски архипелаг, Индонезийски острови) е най-голямата на Земята група острови.живеещи на територията на 5 държави: Индонезия, Филипини, Малайзия, Бруней и Източен Тимор.

Индокитайски полуостров, на територията на полуострова изцяло са разположени държавите Тайланд и Камбоджа, големи части от държавите Мианмар, Малайзия, Лаос и Виетнам и много малка част от Бангладеш. 

Полуостров  индостан

Индостан полуостров в Южна Азия На територията на полуострова са разположени значителна част от Индия, части от Пакистан и Бангладеш. На юг от него, в Индийския океан, се намират две островни държави – Шри Ланка и Малдиви.

Полуостров  , малаазия, корейски, камчатка, чукотка, таймир.

 

 

Русия

 Александър I Павлович  е Всеруски Император и самодържец (от 24 март 1801 г.) от династията Холщайн-Готорп-Романов. По-късно приема и титлите велик княз на Финландия и цар на Полша.

В началото на управлението си провежда умерено либерални реформи, разработени от Неофициалния комитет и Михаил Сперански. Във външната си политика лавира между Великобритания и Франция. В периода 1805 – 1807 г. участва в антифренски коалиции.

След нашествието на Наполеон в Русия през 1812 г. оглавява антифренската коалиция на европейските държави в периода 1813 – 1814 г. Той е един от ръководителите на Виенския конгрес и е сред организаторите на Свещения съюз.

Виенският конгрес (1 октомври 1814 г. – 9 юни 1815 г.) е международен конгрес, провел се във Виена, Австрийска империя и установил европейското статукво след Наполеоновите войни. Той има за цел преначертаването на политическата карта на Европа и признаване на правото на законните (легитимни) династии. Виенският конгрес се стремял към уравновесяване на силите, за да се избегнат бъдещи войни и революции.

Николай I Павлович (на руски: Николай I Павлович) е император на Русия и велик княз на Финландия от 1825 до 1855 и цар на Полша от 1825 до 1831. Той е третият син на Павел I и наследява най-големия си брат Александър I. Управлението му се характеризира с авторитарност и консерватизъм, както по отношение на вътрешната политика, така и по отношение на външната политика. Наследен е от сина си Александър II.

През пролетта на 1849 година, по молба на австрийския император Франц Йосиф, Николай I предприема „намеса“ в Унгарската република и потушава Унгарското въстание, спасявайки по този начин Австрийската империя от разпад.

Събитията от 1848 – 1849 година на практика представляват края на приетите на Виенския конгрес клаузи. Следват години на ново преразпределение на силите, което завършва малко след Кримската война.

Русия се намесва в международната криза, чието начало е поставено от гръцкото въстание срещу Османската империя през 1821 г., и застава на страната на гърците. Николай I е твърдо решен да защитава правата на православните християни на Балканите.

През март 1826 г. руският император поставя ултиматум на Високата порта да приложи в Сърбия, Молдова и Влашко условията на Договора от Букурещ, пописан през 1812 г., и през октомври 1826 година Николай I подписва с турското правителство Акерманската конвенция, която предвижда автономия на Молдова и Влахия, осигурява конституция на Сърбия и потвърждава договора от 1812 г., който осигурява преминаването на руски търговски кораби през проливите.

Франция, Великобритания и Русия правят блокада на гръцкото крайбрежие и унищожават турския флот в битката при Наварин. Османското правителство се възползва от възможността да денонсира Акерманската конвенция, което през 1828 г. кара Русия да обяви война на Високата порта.

Руските войски стигат до Константинопол и принуждават турското правителство да подпише през 1829 г. Одринския мирен договор. Русия получава устията на Дунав, както и територии в Кавказ, дунавските провинции Молдова и Влахия получават автономия и преминават под протектората на Руската империя. В допълнение, преминаването на руските кораби през проливите е гарантирано и Турция е задължена да плати плати голямо обезщетение.

От средата на деветнадесети век, присъствието в Източна Европа на Османската империя отслабва – руски дипломати говорят за Високата порта като за „болния човек на Европа“ и този въпрос се превръща в основна грижа на западните правителства. Великобритания и Франция се страхуват от руски протекторат над Османската империя и насърчават султана да се съпротивлява на този натиск. С Конвенцията от Лондон, подписана през 1841 г., Великобритания и Франция налагат своя контрол над проливите и забраняват на която и да е сила, включително и Русия, да изпраща военни кораби в тези проливи.

Кримската война

В резултат на това Русия окупира Дунавските княжества като обезпечение и унищожава турския флот при Синоп в Черно море. Поради отказа на Русия да напусне Влашко и Молдова, османското правителство обявява война на Русия през ноември 1853. Изправени пред тази заплаха за баланса на силите в случай на разпадане на Османската империя, Великобритания и Франция се присъединяват към османците и също обявяват война на Русия през март 1854. В същото време Австрия предлага на Османската империя дипломатическа подкрепа, а Прусия взема решението да остане неутрална, като по този начин оставя Русия без съюзници на континента.

Основните битки се водят в Крим. След поражението на руската армия при Алма, започва обсадата на военноморската база Севастопол, предвождана от френско-британски сили. След една година на тежки сражения Севастопол пада. Император Николай I умира преди Севастопол да бъде завзет от противниците на Русия, но руският монарх вече е признал провала на режима. В този момент Русия се оказва изправена пред избора да започне сериозни реформи, или да загуби статута си на основна европейска сила.

Съюзниците, подкрепяни от Австрия на дипломатическия фронт, се стремят да бъде постигнат мир и внезапната смърт на руския император Николай I на 2 март 1855 г. ускорява процеса. Парижкият мирен договор, подписан през февруари-март 1856 г., установява поражението на Русия и слага край на нейната политика на Балканите.

Кримската война и Парижкият мирен договор, подписан след края ѝ, бележат изключителния спад на влиянието на Руската империя в Югоизточна Европа и в Близкия изток, както и значителен спад във влиянието ѝ и на световната международна сцена.

Александър II Николаевич (на руски: Александр II Николаевич) е император на Русия, цар на Полша и велик княз на Финландия (1855 – 1881) от династията Холщайн-Готорп-Романов.

Известен е с либералните реформи, които извършва в руското общество. Най-значима сред тях е отмяната на крепостничеството през 1861 г., която му донася прозвището Цар Освободител. В България това прозвище се свързва най-вече с победата му в Руско-турската война през 1877 – 1878 г., вследствие на която част от българските етнически територии са освободени от петвековното владичество на Османската империя и стават автономно княжество. Срещу него са извършени 8 атентата след 1866 г.

През 1867 г. Александър II продава за златни долари на Съединените американски щати руските права върху Аляска, която от 1799 г. е експлоатирана съвместно от двете страни. Русия завладява значителни територии в Средна Азия – Бухара (1864 г.), Хива (1873 г.), Коканд (1876 г.).

В областта на външната политика император Александър II обръща особено внимание на т. нар. Източен въпрос и отмяната на условията на Парижкия мирен договор от 1856 г. След Цариградската конференция и Лондонската конференция на Великите сили, започва Руско-турската война (1877 – 1878). Войната приключва с подписването на предварителния мирен Санстефански договор (1878), с който България става автономно трибутарно княжество. Берлинският конгрес (1878 г.) затвърждава политическото положение на Русия в Европа като Велика сила.

Малко известен в България е фактът, че през 1876 – 1877 г. Александър II взима лично участие в сключването на тайно Райхщадско споразумение с Австро-Унгария във връзка с Руско-турската война, което е предизвестявало провеждането на Берлинския конгрес, довел до разпокъсването на България и предаването на Босна и Херцеговина под управлението на Австро-Унгария.

След 1866 г. са извършени осем покушения срещу Александър II.

През 1879 г. радикалната организация „Народна воля“

Народна воля (на руски: Народная воля) е революционна нелегална политическа партия, основана през 1879 година след разкола на организацията „Земля и воля“ на радикалната „Народна воля“ и умерената „Чёрный передел“. Партията си поставя като основна цел принуждаването на царското правителство на Руската империя да извърши демократични реформи и социално преобразование на обществото. Един от методите на политическа борба на „Народна воля“ е терорът.

Александър II е убит на 13 март (1 март стар стил) 1881 г. при атентат, организиран от „Народна воля“ и осъществен от първомартовци. При преминаване на каретата му по крайбрежната улица на „Канал Грибоедова“ (до 1923 година – Екатери́нинский канал) в Санкт Петербург под бронираната карета е взривена самоделна бомба – конструкция на Николай Кибалчич, използваща гелигнит (желеобразна смес от пироксилин и динамит). Каретата е частично разрушена, но императорът не е засегнат. След като той слиза от колата, втори атентатор взривява императора и себе си с втора подобна бомба.

Александър III Александрович (на руски: Александр III Александрович) е император на Русия, цар на Полша и велик княз на Финландия (1881 – 1894) от династията Холщайн-Готорп-Романов. Управлението му се свързва с отказ от либералната политика от предходния период, а във външнополитически план Русия се сближава с Франция. Опитите на Александър III да се намесва в политическия живот на България довеждат до прекъсване на отношенията между двете страни.

Александър III прави опити да наложи консервативно управление и в България. Той подкрепя отмяната на Търновската конституция от княз Александър Батенберг през 1881 година и се противопоставя на Съединението на България през 1885 г. През 1886 година Русия вдъхновява група национални предатели - Олимпий Панов, майор Петър Груев, заместникът на военния министър, капитан Анастас Бендерев, и още двама офицери от военното министерство – капитаните Радко Димитриев и Георги Вазов. В заговора участва и руският военен аташе в България полковник Сахаров. Държавния преврат, довел до абдикацията на княза, а през следващите години организира още няколко опита за насилствена смяна на властта в страната, като дори заплашва с пряка военна намеса. 

Съпротивата на българското правителство срещу руския натиск довежда до прекъсване на дипломатическите отношения между двете страни. Русия признава избора на българския княз Фердинанд едва след смъртта на Александър III.

Александър III умира през 1894 година в Ливадия и е наследен от сина си Николай II.

Николай II Александрович, пълно име Николай Александрович Романов (на руски: Никола́ѝ Алекса́ндрович Романов), е последният император на Русия, цар на Полша и велик княз на Финландия. Той управлява от 1894 до принудителната си абдикация през 1917 година и е от династията Романови. Неговото управление е белязано с много социални и политически противоречия, революционни движения и две революции – 1905 – 1907 г. и 1917 г., война с Япония и Първата световна война. Николай II е принуден да се отрече от престола по време на Февруарската революция през 1917 година. Разстрелян е заедно със семейството си през юли 1918 година. Канонизиран е от Руската православна църква през 2000 г., а през 2008 г. е реабилитиран от Руския върховен съд

Октомврийската революция, наричана също Октомврийско въстание, Болшевишки преврат, Октомврийски преврат и други подобни, е едно от най-значимите събития на ХХ век, случило се в Русия през октомври 1917 г. и оказало влияние на световната история за десетилетия напред. Официалното ѝ название в СССР е Велика октомврийска социалистическа революция (ВОСР).

Владимир Илич Улянов (на руски: Владимир Ильич Ульянов), по-известен като Владимир Илич Ленин (на руски: Владимир Ильич Ленин) или само Ленин, е руски и съветски политик и държавен деятел, революционер и един от главните организатори и ръководители на Октомврийската революция.

През януари 1886 г. Иля Улянов умира от мозъчен кръвоизлив. През май следващата година Александър Улянов, най-възрастният брат на Ленин, е арестуван и обесен заради участие в терористичен заговор за покушение срещу цар Александър III.[7] Сестра му Анна Улянова, която е била заедно с брат си по време на ареста, е изгонена от дома им и изпратена да живее в семейното имение в Кокушкино край Казан. Тези събития повлияват силно на младия Ленин и според официалните му биографи изиграват основна роля за ориентирането му към радикална политическа дейност.

 Стенограми в Учредителното събрание в Търново няма. Нуждата от стенограф обаче е почувствана остро именно тогава и кара Григор Начович да потърси още през лятото на 1879 г. добър стенограф в чужбина. На поканата му откликва младият словенец Антон Безеншек, който идва в София през есента на 1879 г.

Григор Начович първоначално е сред водачите на Консервативната партия е българска дясноцентристка либерална политическа партия, съществувала от 1879 г.

Григор Начович е роден на 22 януари 1845 година в семейството на заможен търговец в Свищов.

•  Учи в гръцкото училище в Свищов,
• Френския католически колеж в Константинопол (кв. Бебек)
• Търговското училище във Виена, 
• Висшата финансова школа в Париж. След като завършва политикономия в Париж 
• става търговец в Свищов, където през 1866 г. оглавява тайния революционен комитет.

След преминаването на четата на Филип Тотю в България през 1867 година Начович е принуден да замине за Букурещ, опасявайки се от преследване от властите. Там работи заедно с Българската добродетелна дружина и подпомага заминаването на доброволци за Втората българска легия в Белград.

През 1868 година заминава за Виена, където работи в местния клон на търговската компания на баща си. Основава книжовното дружество „Напредък“ и пише за френски и германски вестници по време на Априлското въстание. Сътрудник на списание „Летоструй“.

• От началото на Сръбско-турската война през 1876 година организира изпращане на български доброволци, а през
•  Руско-турската война през 1877 – 1878 г. придружава руския генерален щаб. Редактор е на вестник „Марица“ в Пловдив.

1878 – 1884 г.

• След Освобождението Начович е сред водачите на Консервативната партия, като заема последователно длъжностите министър на финансите в първото българско правителство (1879 и 1882 – 1883 г.)
•  Министър на външните работи и изповеданията (1879 – 1880)
•  Помощник-кмет на София (1880 – 1881),
• Министър на вътрешнитеработи (1882).
• Член е на създадения по време на Режима на пълномощията Държавен съвет (1881 – 1883). Народен представител в III ОНС.
• В края на Режима на пълномощията е финансов министър в коалиционното правителство на Драган Цанков (1883 – 1884).

През 1882 година става дописен, а през 1884 година – редовен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.

1885 – 1920 г.

• През 1885 година Начович е назначен за дипломатически агент на България в Букурещ и официално остава на този пост до 1886 година.
• След детронирането на княз Александър I Батенберг се връща в България и е външен и финансов министър в няколко правителства (1886 – 1888). 
• Между 1889 и 1891 година е представител на България във Виена,[ след което отново е финансов и външен министър (1891 – 1892 и 1894 – 1896).
• От 1 октомври 1896 до 7 април 1897 година официално е кмет на София, но на практика функциите се изпълняват от помощника му Димитър Ножаров. 
• За последен път участва в правителството като министър на търговията и земеделието (1899 – 1900).
• От 1903 до 1906 година е дипломатически представител в Константинопол. Договаря и подписва спогодбата с Турция от март 1904 г. 
• През 1908 година пише в близкия до Народната партия вестник „Реч“.
• Участва и в преговорите по сключването на Лондонския договор през 1913 година.

Григор Начович умира в София на 4 януари 1920 година.

 Задар

След падането на Западната Римска империя през 476 г. и разрушаването на Салона от аварците през 614 г., Задар става столица на византийската тема Далмация. В началото на 9 век, градът за кратко попада под управлението на Каролингите, но Никифоровият мир го връща на византийците през 812 г.

Първите хърватски владетели контролират града за кратко през 10 век. След династичната борба, последвала смъртта на Стефан Държислав, градът е обсаден от силите на българския цар Самуил, но успява да се защити.[4] През 998 г. градът обявява преданост на дожа Пиетро II Орсеоло и става васал на Венецианската република. През 1186 г. се ползва със защитата на унгарския крал Бела III.

През 1202 г. венецианците, с помощта на кръстоносците от Четвъртия поход, превземат и плячкосват Задар. Унгария поема контрол над града през 1358 г., когато по силата на Задарския мир е предаден на крал Лайош I Велики. През 1409 г. крал Ладислав Анжуйски продава града на венецианците. Когато Османската империя покорява земите около Задар в началото на 16 век, градът се превръща във важна крепост, осигурявайки търговията на венецианците в Адриатическо море и се превръща в културен център.