Но преди осем години пристигна у нас един унгарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, умрял някога в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем, но за утеха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от яд, че не му дадохме тази ценна реликва, или за да изтъкне своя патриотизъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна:

Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като от­пива от втората ракия, но известно е, че египетският фараон Рамзес II, съблаз­нен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос, и докато българите разгромявали войската му в подно­жието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ханаан, така че вашата история е по-стара от Библията, вика ун­гарецът, и вий, българите, сте спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано.

През 329 година преди Христа и Александър Македонс­ки нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало – вместо войс­ка, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „Какво търсиш тук, Александре?”; пленен от красотата й, той отвърнал: „Намерих повече от това, което търсех”, паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата – и единствената – жена на Александър, и тя била българка!); на другия ден се качили двамата навръх планината Хиндукуш – Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан, но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини – и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял. Просъществувала тази велика ваша държава до 230 го­дина след Христа, когато я покорява персийският цар Арташир I.

Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българ­ска държава. Наричала се тя също Балхара и просъществувала едно­временно със старата Балхара много векове. Споменът за нея е запазен в индийските веди – в „Адхарва-веда”, написана на санскрит през X век преди Христа.

Нещо повече – индийски царе до X век след Христа продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Бурбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали титлата балхара – името на древната държа­ва се превърнало в титла, както името на Цезар.

Оттогава са и общите ви думи в двата езика: уча, чета, будя, баща, татко, лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и много други.

Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала гра­ницата им на изток, нарекли на себе си – Балхаш; просъще­ствувала тази държава до VII век след Христа; други от победените българи тръгват на запад, прекося­ват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска държава, кръщават морето Болгар дингезе (Българско море), така се наричало то до Късното средно­вековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани – както и вие наричате най-голямата си планина в днеш­на България; трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена Балхар и Булкар-Балх; четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град – Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай.

Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оста­вят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния азиатски континент.

Прекрачвайки от старата в новата ера, българите пре­крачват от Азия в Европа – стигат до Азовско и Черно море и там митичният цар Авитохол, както свидетелства „Именникът на българските ханове”, основава през 165 годи­на след Христа деветата българска държава, призната – нещо нечувано – дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор: ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ!

Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото била на друга територия.

Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държа­вата – или народът, който е основал всичките тези български държави? Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, „бичът Божий”, но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел христи­янството през 619 година – през същата година, когато Мохамед започнал да пропо­вядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед. Това за образованието не го казвам случайно, вика унга­рецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар – Симеон Велики, който също живял в Констан­тинопол и учил там в най-стария европейски университет – Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани. Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите, вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия, ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях, защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космичес­ки познания.

За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, поне­же твърдял, че Земята се върти около Слънцето, прабългарите не само знаели това – издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 пла­нети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабъл­гари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това „без малко” с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 дено­нощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точ­ното астрономическо време, измерено днес.

 Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември; този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два – по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон – с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния се­зон – с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон – с есенното равноденствие. На всеки че­тири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец – в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, днес го нари­чаме Еньовден.

Унгарецът надигна третата ракия, отпи една бавна глътка и продължи:

– Ученият хан Кубрат обичал да наблюдава нощното небе и да чете по звездите съдбата на хората и на народите.

В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое име, после заминал на запад подир залязващото слънце, ос­новал там грамадна държава, дето са сега Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, но не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Дулоба – „Стра­ната на Дуло”, другите народи пък я наричали на неговото име: от Самбат – Само, но като умрял Самбат Кий и държавата му загинала; та Кубрат си помислил: „И моята държава ли ще умре след смъртта ми?”, повикал петимата си синове – Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек – и им рекъл:

– Синове мои, свършват земните ми дни.

– Олеле, тате, недей! – проплакал най-малкият, Алцек. -Какво ще правим без тебе?

– Сега ще ви кажа – рекъл Кубрат. – Баяне, я вземи оня наръч пръчки. – Баян отишъл и взел наръча пръчки, който ле­жал до огнището, където мъждукал свещеният неугасващ огън.

– Ха сега се опитай да ги счупиш всичките наведнъж -казал му Кубрат.

Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, затова му викали Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си – не се чупят. Ударил втори път – пак не се чупят. Трети път ударил с все сила – същото.

 – Не мога – рекъл, – тате.

– Нека опитат и другите – казал Кубрат.

Опитали един по един и другите четирима синове на Куб­рат, но никой не могъл да счупи наръча пръчки.

– Дайте ги сега на мен – рекъл Кубрат.

Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките една по една и с лекота ги чупел – една по една.

– Еее, така и баба знае! – извикали в един глас синовете му. – Една по една всеки може.

– Точно така – казал Кубрат. – И вас, ако се разделите след моята смърт, един по един всеки ще ви пречупи. Ако сте заедно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви побе­ди. Разбрахте ли?

– Тъй верно, разбрахме! – отвърнали в един глас петима­та му синове.

– Какво разбрахте?

– Съединението прави силата.

Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се ус­михнал щастливо и издъхнал.

Тези хубави думи „Съединението прави силата” вий сте ги изписали и върху герба си, вика унгарецът, като отпи втора глътка от третата ракия, но тежко ви и горко, ако спазва­те този завет като Кубратовите синове.

Защото още не бил изстинал трупът на стария хан – и синовете му се скарали кой да седне на бащиния трон.

– По старшинство на мен се пада – казал Батбаян.

– Тая няма да я бъде, ти да ни командваш – рекли четири­мата му горди братя.

На другия ден погребали баща си по християнски, както им бил заръчал, погребали го заедно със скиптъра и меча му, защото не могли да поделят и тях.

Народа на Велика България обаче поделили на пет равни части и всеки застанал начело на ордата си.

– Аз оставам тук, на бащината си земя – казал Батбаян.

– Аз поемам на север – казал Котраг.

– Аз на юг – казал Аспарух.

- Тогава аз тръгвам на запад – казал Кубер.

– Аз идвам с тебе, бате – казал Алцек. И поели в четирите посоки на света.

Хазарите това и чакали. Щом ордите на четиримата бра­тя залезли зад хоризонта, нападнали Батбаяна и след две-три години от Старата Велика България останал само спо­менът. Котраг повел ордата си на север – все по Волга, все по Волга, препускали, препускали… и като стигнали там, където река Кама се влива във вели­ката река, Котраг спрял и се огледал – на изток се синеел об­лакът на планината Урал, на север и на запад зеленеели без­крайни гори и поля.

Било лятото на 665 година. Хан Котраг слязъл от черния си кон и забил меча си в рохкавата земя:

– Ето тук ще съградим град и ще го наречем Болгар, тук ще бъде моята България!

Това била десетата България. Наричат я Волжка Бълга­рия, а заради богатството й в ония времена я наричали Сребър­на България.

През X век сребърните българи приели от арабите исля­ма, имали те велики царе и още по-велики поети; дала е тази ваша България велики поети и други велики люде и на Русия, защото, както е известно, вика унгарецът, като отпи пак от ракията, великата руска поетеса Анна Ахматова се отказа­ла от бащиното си име Горенко и се нарекла на българския си прапрадядо хан Ахмат; корените на другата велика поетеса Марина Цветаева също са оттам, и Гогол е оттам, оттам е и великият бас Шаляпин, руски­ят цар Борис Годунов е българин, и Суворов, и Кутузов, дето победи Наполеон, и Ермак, дето завладя Сибир и го хариза на руснаците…

Тази славна и богата държава просъществувала до 1278 година, когато след половинвековни отчаяни битки била зав­ладяна от татарите на Чингиз хан, но българите съхранили своята свяст и, мине – не мине век, вдигали бунтове – и срещу татарите, и срещу руснаците, за­това през 1937 година Сталин ги разпилял из лагерите в Сибир, но и днес, както е известно, те отново надигат глава и искат държавата им да се казва България.

Тук унгарският професор млъкна и се замисли. Ще из­ползвам мълчанието му да добавя още няколко думи за тази България.

За разлика от нашата България, която няма запазени стари летописи (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си „Джагфар Тарихъ” („Исто­рията на Джагфар”) древни български хроники, написа­ни през предишните 4-5 века; от тях става ясно, че върху територията на Волжка България много векове преди това е имало друга прабългарска държава, наречена Идел; в една от хрониките – „Хон китабъ” („Книга за хуните”) на Кул Гали, се твърди, че историята на българите започва 33 000 години преди Христа и че българската цивилиза­ция е съществувала паралелно или по-рано от цивилиза­цията на Шумер, с която сме имали един и същ корен, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, из­бягали от този град, че египетските фараони също са били прабългари, а ацтеките, инките и майте са потомци на прабългарите, преплавали океана или преминали по ледо­вете от Камчатка в Аляска; с турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова много от думите, които смятахме за турски, се оказаха прабългарски)… Моят кураж ми стигна да се върна до 2137 година преди Христа, когато за пръв път българите се споменават в китайските хроники; да се върне по-назад в мрака на вековете оставям на някой свой колега с по-храбро въображение.

Унгарецът отпи бавно от чашата си и продължи:

Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, пре­хвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария; понечили да основат държава и там (просъществувала тя само година-две, така че няма да я броим), аварите обаче по­срещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил победен и побягнал с дружината си на юг и като стигнал, където е днес Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава; именно срещу тази България, която напирала да превзе­ме Солун, се отправил на поход през 688 година византийски­ят император Юстиниан II Носоотрязания и едва не бил пленен и побягнал позорно, както пише във византийските хроники, а войниците му били избити от прабъл­гарите на Кубер.

По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България – вероятно това е бил тайният замисъл на двамата братя… Алцек продължил на запад, стигнал до страната на фран-ките, крал Дагоберт го приел с радост, но през нощта заповя­дал всичките българи да бъдат изклани; Алцек се събудил от виковете на умиращите и с остана­лите живи мъже и жени побягнал на юг през Алпите. Било зима, как са оцелели, не е известно, но през пролетта се появили в горната част на Италийс-кия ботуш и продължили да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си вечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Монпге Булгаро…

Не успял Алцек да основе дванадесетата българска държа­ва, но неговите българи оставили из Апенините не само името си, но и кръвта си:

Данте, вика унгарецът, е от българския род Алдъгьори, и Борджиите са българи, и Верди е българин, а Паганини напра­во си е потомък на българския хан Паган…

Между нас да си остане, сниши гласа си унгарецът, един потомък на вашия Кубрат, наречен Арпад, дошъл по нашите земи и през 889 година (да не ме чуй някой унгарец!) основал Унгария…

А кой основа вашата – дванадесетата българска държа­ва през 681 година? – провикна се унгарецът, като гаврътна ракията си. – България, дето стана най-голямата държава в Ев­ропа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика, че и Пеща, днешната унгарска столица, влизаше в пределите й! Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години?

Ами защото прости хора държави не могат да правят. От славяните вий наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките – анархизма и забравата, затова не помните и соб­ствената си история. Тука унгарският професор стана, качи се на автомобила си и си замина. Сигурно прекаляваше той в приказките си, но някакъв прапраспомен заброди из тъмните пещери на кръвта ми и ме будеше нощем, зарових се в разните стари и нови истории и се оказа, че такива Българии наистина е имало, един автор раз­казва за една, друг – за друга, трети яростно ги отрича, а ние всички нехаем…

И тъй ден след ден, век след век – „Било ли е, не е ли било?” – и всичко потъва в мъглата на вековете и, уви – в мъгла­та на нашата памет. Другите народи провъзгласяват за истина и най-малката вероятност, а ние погребваме и най-големите истини под кръста на съмнението. Кое е по-добро?

 Първата българска държава 681 – 1018

Кралство Унгария съществувала от 1000 до 1918 г

Името „Панония“ идва от Панония, провинция на Римската империя.

Римският контрол се срива с хунските нашествия през 370 – 410 г., а Панония е част от Остготското кралство в края на 5-и до средата на 6 век, по-късно взета от Аварския хаганат (6-и до 9 век). Маджарската инвазия се осъществява през 9 век.

Маджарите са християнизирани в края на 10 век, а през през 1000 г. е създадено християнското Кралство Унгария, управлявано от династията Арпад през следващите три века. 

През 1241 г. унгарците биват категорично победени при битката при Мохи от монголската армия. При това нашествие над 500 000 унгарци са избити и цялото кралство сведено до пепел. 

След изчезването на династията Арпади през 1301 г. макар и вече не под унгарски монарси, и постепенно намалява поради нарастващия натиск от разрастването на Османската империя. Унгария понася основната тежест на османските войни в Европа през 15 век.

г.). Османско-унгарските войни приключват със значителна загуба на територия и разделение на кралството след битката при Мохач през 1526 г.

Унгария става част от Хабсбургската монархия. наричана още Дунавска монархия и Австрийска монархия, е неофициално наименование на територията с владенията на династията Хабсбурги и наследилата я династия Хабсбург-Лотаринги до 1918 г. Обикновено наименованието се използва за владенията им до тяхното обединяване в държавата Австрийска империя (1804).

След поредица от придобивания на земи и отстъпвания на част от тях през вековете основната част от владенията се измества на изток, чийто главен град е Виена.

Слез края на Войната за испанското наследство със сключването на Ращатския мирен договор Австрия на Хабсбургите достига най-голямото си териториално разширение от разделянето на наследството на Карл V през 1556 и се превръща в голяма сила в Западна и Южна Европа в допълнение към доминиращото си влияние в Централна Европа.

През 8-началото на 9 век (Франкско-аварската война) след разгрома на Аварския каганат, към 805 г. Крум присъединява земите южно от Среден Дунав и Трансилвания (Седмиградско) към България. Трансилвания (Седмиградско) към България. Градът Пещ, изграден от панонските българи, става погранична крепост с Франкската империя. 

В края на 10 век Седмиградско след кръвопролитни войни е завзето от унгарците. През 1003 г. Трансилвания става част на Унгарското кралство. Ръководител на областта е „трансилванския войвода“, назначаван от унгарския крал.

Полската държава възниква около 960 г., като неин пръв владетел е княз Мешко I от династията на Пястите (до 992 г.). През 966 г. Полша приема християнството. Впоследствие се превръща в проводник на католицизма в региона, като в края на 14 в. е вече утвърдена държава и започва възходящия си път в историята на Европа. 

Най-сериозният противник на полската държава в Западна Европа са рицарите от Тевтонския орден.Стига се до война между Полско-Литовското княжество и тевтонците през 1410 г., която завършва успешно за Полша, като по този начин укрепва още повече Ягеловата династия. Средновековен Краков, столица на Полша до края на 16 век Поляците се гордеят с парламентарната система 

след като Владислав III Ягело се възкачва на престола Оттогава свободата е една от най-важните ценности и поляците често се наричат Народът на свободните хора. От около 1600 г. Варшава е столица на държавата. В периода 1605-1610 г. поляците на два пъти окупират Москва и открито посягат към руския трон.

Полша води войни с Османската империя, Русия, Швеция, Трансилвания и Бранденбург-Прусия, в които губи около 1/3 от населението си

Втората българска държава 1185 – 1396

Монголската империя 1206 – 1368

Възникнала в Централна Азия, при своето най-голямо разширение тя включва в състава си територии от Корейския полуостров до Източна Европа и от Сибир до Индийския субконтинент и Югоизточна Азия.

Полша се обединява с Литва — 1386г

московско княжество 1263 – 1547

Падане под Османско владичество 1396 г.

Турско робство (също османска власт, наричано османско иго или османско владичество) е периодът от края на 14-ти до края на 19 век, през който не съществува българска държава, а населените с българи земи са под управлението на Османската империя. Ликвидирана е и самостоятелната българска патриаршия, която е подчинена на Цариградската патриаршия.

Българските земи влизали в административната областна Румелия. Названието Румели, изопачено от Рим, както османците наричали обикновено Византийската империя, обозначавало Османските владения на Балканите, освен Босна. В Османската империя населението било разделено на религиозни общности: правоверни и неверници, включени в законово признати религиозни общества (миллети): мюсюлмански миллет и източноправославен (рум миллет, т.е.гръцки миллет), под върховенството на гръцкатаЦариградска патриаршия. Заедно с гръцките духовници в Българските земи се появили и гръцките църковни книги. Славянската литургия се запазила частично в селата. Двете независими славянски църкви — Пекската и Охридската — станали впоследствие жертва на фанариотите.

Руското царство 1547 – 1721

След битката при Мохач през 1526 г. Трансилвания става зависимо княжество под върховната власт на Османската империя, като държавният ръководител носи титлата „трансилвански княз“. През 1600 г. трите княжества – Влашко, Молдова и Трансилвания са обединени от Михай Храбри, но това обединение трае едва една година.

Бранденбу́рг-Пру́сия (на немски: Brandenburg-Preußen) е германско княжество, създадено през 1618 г. посредством обединението на Маркграфство Бранденбург и Херцогство Прусия.

Руско-турската война от 1676 – 1681

Причина за войната е опитът на Османската империя да се намеси в руско-полските отношения и да вземе контрола над Деснобрежна Украйна.

Бахчисарайския мирен договор Русия сключила с Кримското ханство Бахчисарайския мир, който бил със срок от 20 години.

След изгонването на турците през 1690 г. васалното отношение на Трансилвания спрямо Османската империя е прекратено, като областта минава под управлението на австрийската империя.

Прутската война, или Прутски поход, е част от Руско-турските войни, водена през 1711 г.

Адрианополския (Одринския) мир, който потвърждавал условията на Прутското примирие, и като цяло бил неизгоден, но необходим  за Русия.

Руско-турската война (1735 – 1739) е война между Русия и Османската империя, причинена от засилващи се противоречия относно резултатите от войната за полското наследство и безкрайните нападения на кримските татари. Войната също представя продължаващата битка на Русия за свободен достъп до Черно море.

Белградският мирен договор е последния крупен международен и дипломатически успех на османската дипломация с еничарския корпус. Високата порта успява да си възвърне целокупното владение на Балканите за последно преди събитията от известното кърджалийско време, и да закрепи съществуващото положение във времето на европейското просвещение.

Кърджалийството е част от феодалните размирици в Османската империя в края на XVIII и началото на XIX век, поради което периодът е наречен „кърджалийско време“. Терминът не трябва да се бърка с наименованието на град Кърджали, който по това време е малко селище.

Запомнени в устните традиции като страшен бич за мирното население, кърджалийските отряди са организирани под командването на най-опитните в редиците им познавачи на военното дело. В тези грабителски банди влизат хора от различни етноси, националности и вероизповедания, обединени единствено от военното си занимание.[3] Те нападат, разграбват и опожаряват градове и села, а заграбените богатства и плячка отнасят в тайни свърталища в полите на Източна Стара планина и Родопите.

Руско-турската война от 1768 – 1774

Русия получава правото на закрилник на православните в Османската империя и присъединява Южна Украйна, Северен Кавказ и Крим.

Кючук-кайнарджийския договор. Този договор е подписан в края на петата поредна Руско-турска война

Русия придобива правото си на намесване във Високата порта (съдът на султана) от името на тези две княжества. Освен това, Русия придобива определени права върху Представителството от името на гръцките православни поданици на султана.

През 1781 г. между Екатерина II и император Йозеф II бил сключен договор, в който се обсъждало и евентуално разпределяне на земите на Османската империя. По този начин съдбата на Османската империя станала важен въпрос за Европейските сили.

Руско-турската война започва през декември 1806 г.-1812г

Създаденият към руските войски отряд от доброволци, чието организиране започнало още към 1807 г., включвал три конни и три пехотни полка, всеки наброяващ около 600 души, предимно българи и сърби преселници в Бесарабия, Влашко и Молдова. През 1810 г. общото им командване било поето от граф Каменски. Тогава именно бива формирана от по-стари български преселници, както и от придошлите по време на войната български емигранти специална българска доброволческа войска, наречена „Земское болгарское войско“, със свой печат и свое командване. 

След войната на Балканите Русия се стреми към преселването на български бежанци в Новорусия. Въпреки големия брой бежанци, преминали Дунав, руската администрация среща тяхното нежелание да напуснат Влашко и да заминат за далечните Буджак и Херсон. От около 90 хиляди български бежанци по време на войната едва 10% се установяват на руска територия.

През 1867 г. вече е част от дуалистичната монархия Австро-Унгария.

Това продължава до 1920 г., когато Трансилвания, заедно с други земи, е присъединена по силата на Трианонския мирен договор към Румъния.